І

Месец преди да започне първата ми учебна година в университета, аз вече бях изцяло преосмислил досегашния си живот и бях съобщил на родителите си за решението ми да се преместя в университетското градче на Станфорд. Те го приеха различно от начина, който очаквах. Баща ми ме потупа по рамото, похвали ме за правилния избор и обеща да ми идват на гости отвреме-навреме. Майка ми се разплака, кимаше докато татко говореше или с други думи зачаках с нетърпение денят на заминаването.
Когато той дойде, напълних един куфар с най-необходимите неща, както обикновено се прави при кратко пътуване, целунах майка си и закрачих към авто-бусната спирка. Чувствах се отлично, в най-добрата си кондиция - имах желанието и възможността да направя нещо повече от живота си.
Автобусът закъсня с близо половин час. Когато най-накрая се дотътри до спирката и отвори врати, отвътре се разнесе неприятна миризма на много пътници и малко въздух. Часът бе девет.
Докато минавах между седалките опитвайки се да намеря номер 52, се сетих, че ще трябва да прекарам тук няколко часа, а от това не ми стана много добре. Оказа се, че съседка по място ми бе една симпатична, празноглава брюнетка, чиято уста през целия път не спря да мели на разнообразни теми.
Казваше се Бени или нещо подобно, а най-налудничавото й хрумване бе, че историите й са ми интересни. На всичкото отгоре, успях да разбера, че пътува към Станфорд.
Когато пристигнахме реших първо да отметна най-досадната работа, а именно запознаването с ректора и естествено, записването за летния семестър. Ето защо се упътих право към ректорския кабинет, в централната сграда на университета.
В преддверието на своя кабинет, ректорът бе поставил личната си секретарка зад бюро отрупано с молби и автобиографии на желаещите да се изучат. Като ме чу да влизам, възрастната жена благоволи да вдигне поглед над позлатените рамки на очилата си и да ми се усмихне със ледената усмивка на човек, прекарал по-голямата част от живота си разправяйки се със студенти. - Добър ден – каза тя, - как мога да ви помогна, младежо?
- Добър ден. Аз съм Дик Остин. Завчера говорих с вас по телефона. – бях напълно сигурен, след като чух немския й акцент – Уговорих си среща за интервю с г н Морисън за днес.
- Остин, Остин… - мърмореше под нос, докато пръстите и шареха по стра-ниците на голям, кожен тефтер. – Да, действително е така – заключи накрая. Като че ли бях дошъл дотук, за да я лъжа.
Ръката й натисна едно от копчетата на телефона, след което тя съобщи на ректора за моето пристигане.
Кимна ми да вляза и загуби всякакъв интерес към мен, заравяйки се отново из молбите. Аз преминах преддверието на няколко крачки и отворих вратата с надпис “Ректор”.

II

Морисън беше дребен, набит тип с прошарена кестенява коса. Като нещо напълно задължително за поста си, той имаше властно изражение и костюм демонстриращ модните тенденции на петдесетте.
- Здравейте, господин Остин. – започна със сериозен тон, повлиян от опита на годините. – Имате многообещаващи резултати на входящия тест, дано така про-дължите през целия учебен процес.
- Благодаря, сър, ще се опитам.
Морисън кимна доволно. Червендалестото му лице се извърна в усмихната гримаса към бюрото, което бе загърбил, докато се ръкувахме. Той взе от него бежова папка и се зачете в нея.
- Не сте имали блестящи резултати в гимназията, трябва да отбележа.
- Тогава още не бях сигурен какво искам от живота, сър.
- А сега знаете ли?
- Да. – заявих твърдо.
- И какво е то? Какво смятате да учите в нашия университет?
- Смятам да завърша информатика и приложна математика.
- Това е чудесно. Желая ви го искрено. Само че трябва да ви задам още някой по-дребни въпроси.
Дребните въпроси на ректора ме смазаха, изсмукаха енергията ми и ме накараха да се почувствам като изтощен акумулатор. След интервюто, което продължи близо два часа, бях пратен при декана, за да може неговата секретарка да ме впише в книжата за новия семестър като редовен студент.
С това реших най-належащия си въпрос, оставаха ми още няколко. За да не припадна от глад, се огледах за заведение, в което мога да хапна набързо. Слава богу точно срещу един от многобройните входове на университетския комплекс мярнах малка закусвалня. Поръчах два хамбургера, пържени картофки и кафе. Към тях присъединих и един ябълков пай без ябълки. Изпих още една доза кафе и се ободрих.
Сега трябваше да си намеря квартира. Студентското общежитие ми се струваше най-подходящото решение. Тъй като имаше още цял месец до лекциите, предполагах, че няма да се затрудня много в намирането на свободна стая. За жалост още доста хора са смятали същото.
Над деветдесет процента от обявените в студентския вестник общежития вече имаха пълен набор наематели. Тези които нямаха, или бяха много далече, или не отговаряха на елементарни изисквания за уют и стил. За някои от обявителите се носеха слухове, така че при тях имаше качествени помещения на разумни цени. Концентрирах вниманието си върху този вид обяви.
Да, но и тук ударих на камък. Клюките се оказаха във висока степен истина. Часовникът на ръката ми показваше осем и четвърт вечерта, когато попаднах на примамлива обява, убягнала досега от вниманието ми. Ставаше дума за средно-голяма стая, на няколко минути пеша от университета, със топла вода, телефон, отопление и телевизор. Наемът бе напълно приемлив с оглед условията които предлагаше г-ца Тийс, както прочетох в обявлението. Набрах номера й на първия попаднал ми уличен телефон, с ясната представа, че ако и тук не успеех, ще трябваше да спя в парка.
- Да моля. – прозвуча смесица от леден и в същото време изключително женствен глас.
- Г-ца Тийс? – попитах несигурно аз.
- Да?
- Обаждам се във връзка с обявата ви…за стаята. – добавих след кратката пауза в която се надявах тя да каже нещо. - Все още ли важи?
- Важи. Желаете ли да я огледате? – имаше нещо много странно в този глас, хем слаб и немощен, хем кънтеше в главата ми.
- Ако не ви притеснявам…така или иначе нямам други огледи, а все някъде ще трябва да пренощувам.
- Няма проблеми. Удобно ли ви е да дойдете до двадесет минути?
- Мисля, че ще успея.
- Кого да очаквам?
- О, да. Извинете. Името ми е Дик. Дик Остин.
- Добре – пауза – до скоро Дик. – каза гласът и заглъхна.

III

Постройката, която търсех изникна пред мен веднага щом направих ляв завой по Палм стрийт. Беше боядисана в тъмносиво, фасадата решена в стил барок, с големи гранитни фигури предимно на демони и разни същества от митологията. Цялата сграда се издигаше на около петнадесет метра, със само пет етажа. Повече не можех да кажа за момента, тъй като вече се стъмваше.
Влязох вътре през единствения вход, над който бе окачен каменна глава на грозно чудовище с големи очи, остри зъби и поглед забит на метър от вратата, така че влизащия при всички случаи да попадне в полезрението му.
Стените бяха със същия цвят като фасадата, а дневна светлина тук май не бе прониквала от много време. Цареше абсолютен мрак, затова ми се наложи да изчакам десетина секунди докато зрението ми свикне с него. Когато това стана, забелязах черно стълбище, леко вдясно от централния вход. В обявата прочетох, че стаята ми се намира на последния етаж. Винаги съм обичал високите етажи. Може би това също допринесе за избора на жилище. Като малък, често се качвах с един от приятелите си по покривите на високите кооперации, където прекарвахме по цели часове в пушене и съзерцаване на небесната шир. Какво ли щеше да каже Двуцевката за тази сграда?
Изкачих всички стълби и застанах пред единствения апартамент на последния етаж. Почуках веднъж и още преди да бях отпуснал ръката си, вратата се отвори рязко, като разкри собственичката на странния глас, която сега ме гледаше изпитателно.
Госпожица Тийс бе висока почти колкото мен, тоест към метър и осемде-сет, на възраст не повече от двадесет и пет годишна. Имаше стройно, атрактивно тяло, черна коса, вежди сякаш изписани от някой талантлив художник, тъмнозеле-ни очи, леко чип нос и сочни кървавочервени устни. Кожата й беше бяла като на представителка на северните народи, но тогава не ми направи впечатление, тъй като всички в тази сграда май не си падаха много по слънчевите бани.
- Дик Остин? – попита фигурата.
- Странно, и аз се казвам така. – чувствах се като че ли бях изрекъл най-тъпата шега в живота си, но момичето се засмя звънко.
Чудех се дали ще каже нещо, но тъй като продължаваше просто да ме на-блюдава със смеска от интерес и любопитство, подех несигурно:
- Ъ..Здравейте. Дойдох по…- преглътнах на сухо -…обявата.
Имаше нещо удивително в излъчването на младата дама, нещо обсебващо и властно.
- Досетих се. – подаде ми нежната си ръка с думите – Госпожица Тийс, но можеш да ме наричаш Ив. – и се усмихна предизвикателно.
- Приятно ми е... – едва успях да избоботя.
- Е няма ли да погледнеш стаята?
Кимнах в съгласие и тя потъна в мрака на апартамента. Последвах я, като хлопнах вратата след себе си. Антрето беше обзаведено стилно и с много усет. В последствие разбрах, че това важи и за останалата част от жилището. Вътре беше почти непрогледна тъмница, в която няколко червени свещи, поставени на стратегически места, се бореха в неравна битка със мрака, за да осветят помещенията. По корнизите бяха окачени плътни, черни завеси през които не проникваше нито лъч светлина. Когато я попитах за това, Ив отговори, че е алергична към слънцето. Минахме през хола и трапезарията, за да се озовем в конкретната стая. Имаше всичко необходимо – легло, бюро, два гардероба и секция, няколко стола и телевизор.
- Ела да ти покажа останалото – хвана ме за ръка и отново се озовахме в задгробната атмосфера на къщата й. – Ето, това е кухнята – каза тя след като отво-ри поредната врата. – Тук е банята, тоалетната, а това е килерът. Можеш да влизаш където и когато поискаш. Мен ме няма през по-голямата част от денонощието.
- Благодаря. Харесва ми. Ще взема стаята.
- Чудесно! Това е повод за тост. – Тръгна към кухненския шкаф и извади от него бутилка червено вино. Наля със завиден рефлекс равни количества от искрящата течност в две кристални чаши и ми подаде едната.
- Добре дошъл, Дик. Надявам се да не съжаляваш за избора си, тъй като бе малко прибързан. - Няма такава опасност. – най-после се усмихнах и аз.
В приказки изпихме налятото в чашите и тя каза:
- Сега предполагам си изморен, затова ще те оставям да почиваш.
- Мерси. – запрозявах се в съгласие.
- А, забравих нещо. Не купувам ядене за вкъщи. Предпочитам да хапвам навън.
- Ще го имам предвид. Лека нощ.
Ив кимна и ме проследи с поглед, докато затворих вратата на стаята си. Чак сега успях да извадя туй-онуй от нещата които носех. Те включваха предимно дискове, книги, тоалетни принадлежности и дрехи. Не носех много от последните – щях да си купувам оттук. Подредих всички мебели по мои предпочитания. Смених местата на бюрото и секцията. При първоначалното им разположение през прозореца към него не идваше достатъчно силна светлина за четене.
Когато свърших с настаняването си имах сили само за един последен душ и след това не помня как въобще съм се добрал до леглото. Сещах се само, че когато излизах от стаята си, заварих хола тъмен, а аз не можех да се отърва от усещането, че нещо или някой ме наблюдава от тъмния ъгъл.

IV

Събудих се в прекрасно настроение. “Ден първи от самостоятелния живот на Дик Остин”. Това бих записал в дневника си ако имах такъв. Станах и се почесах, където не ме сърбеше. Фланелката, която снощи оставих на стола пред бюрото, сега стоеше в противоположния ъгъл на стаята, изпрана и изгладена до съвършенство. Странно как не бях чул Ив като е влизала в стаята ми. Имам изключително лек сън.
На масата в кухнята заварих следната бележка:

“Добро утро сладък,
Направих ти закуска по изключение, като за първа сутрин. Ще се прибера довечера след десет. В моята стая (третата врата по коридора, вдясно) можеш да намериш няколко диска и уредба на която да ги слушаш. До после.
Ив
P.S. Изпрах и изгладих тениската ти. Под бележката оставям ключ от апартамента, в случай че излизаш.”

Сладък? Интересно. Погълнах с удоволствие прецедентната закуска на г-ца Тийс и се приведох в нормален за излизане вид.
Разгледах музиката на Ив. Доста голямо жанрово разнообразие. Модерна и класическа, от всичко хубаво по малко. С две думи - момичето знаеше какво да слуша. Щях да се възползвам от предложението й, само че по-късно. Смятах да посветя сутринта на пазар. Излязох от апартамента, заключих с позлатеното ключе и заслизах по безкрайното стълбище.
Обеда и следобеда прекарах вкъщи. Шлях се из стаите, разглеждах всичко, което си струваше да бъде разглеждано, слушах музиката на Ив и така нататък. Привечер реших да пия една бира и да разуча квартала.
Заведенията наоколо надхвърляна очакваната бройка. Конкуренцията беше бясна, затова собствениците се чудеха как да привлекат повече клиенти в заведенията си. В някой бирата беше на половин цена, при други към нея сервираха порция пържени картофи и най-разнообразни такива маркетингови щуротии.
От тази конкуренция обаче, обикновения потребител като мен, само можеше да спечели. Така например в бара, в който седнах намазах две безплатни бири тъй като даваха по една към всяка поръчана. Явно и тук се отдаваше голямо значение на студентите и кварталите, които обитават. Не за друго, а защото пият без мярка.
Както си седях и си смучех втората бира-гювеч, чух писклив женски глас да ме вика по име. Обърнах се и с ужас видях плямпалото от автобуса – Бени, галопираща към масата ми.
- Здравей Дик, радвам се да те видя! – задъхано започна – Как е? Настани ли се вече? И ти ли си в студентския квартал? Прекрасно. Хората тук са наистина симпатични… – Учудващото при това момиче беше как задаваше по десет въпроса преди още човек да е смогнал да издаде и звук, а после сама си и отговаряше.
- Да…да. Добре съм. Тъкмо ставах. Уредих си среща с един познат.
- Браво, браво. Вече си се запознал с месните. Видя ли някой друг? Аз видях една приятелка, Силвия, от средното училище. Боже, откога не бях я среща-ла! Какво нещо е светът, нали? Колко е малък!…
- Права си, но ще трябва да бягам. – срязах я толкова тактично, че и тя не разбра - Чао и ще се видим. – искрено, от дъното на душата си се надявах да греша, но за съжаление подозирах, че Бени скоро ще изникне отнякъде.
На всичкото отгоре не си допих четвъртата бира. Побързах да офейкам преди дърдорката да се е усетила, затова свих по първата пряка и след това излязох на булевард Сънсет.
Булевардът беше добре осветен за този квартал и в общи линии можех да се ориентирам към вкъщи. Е, дотук всичко вървеше гладко, но нататък какво ме очакваше можех само да предполагам. Замислих се за хазяйката.
Хубаво момиче, младо, в никакъв случай глупаво. Стои будна до късно през нощта, цял ден я няма, живее съвсем сама в огромен апартамент, пада си по свещи…какво не се връзваше на тази картинка. И този неин глас. От сутринта кънтеше в главата ми като камбанарията на селска черква в неделя по обед.
Намирах се на петдесет крачки от кооперацията, когато видях Ив да излиза от входа. Беше тъмно, можеше и да греша, но фигурата беше същата, косата… Понечих да я извикам, тъй като ми обърна гръб и тръгна нанякъде без да ме забележи, но нещо ме накара да не го правя, а да тръгна след нея.

V

Момичето имаше доста бърза крачка. На няколко пъти почти я загубих от поглед, но после пак я настигах. Минахме през доста квартали, а странното беше, че не се качи на никакъв превоз за това разстояние. “Сигурно се разхожда”, рекох си. Странна разходка, обаче – крачеше като състезателка по скоростно ходене. И какво правеше в апартамента? Нали нямаше да се прибере до късно.
Озовахме се в квартал, явно оцелял след ядрен удар. На фона на мрачното небе, ясно личаха множеството запалени варели, както и прегърбени фигури, които се топлеха на пламъците им. Имаше много хора, предимно клошари и просяци. Когато минавах покрай тях, те ме гледаха злобно и недоверчиво. Ив беше набрала преднина и сега едва я виждах между тълпите. В един момент спря, няколко души се разминаха помежду ни и вече от нея нямаше и помен. Затичах се към мястото където стоеше последно. Нищо не ми направи впечатление на пръв поглед. Къде беше изчезнала моята хазяйка? Нима бе потънала вдън земя? Точно така! В земята…На около две крачки от мен съзрях нещо метално в праха. Приличаше на пирон, но като се наведох и зачистих отстрани видях, че това всъщност беше дръжка. Дръжка на врата водеща под земята. Реших да оставя нещата дотук. Ако влезех сега рискувах да попадна на малка стаичка в която Ив нямаше начин да не ме види. Запаметих пътя, по който се бях озовал на това място и реших утре на светло да дойда отново и да огледам на спокойствие. Зарих дръжката и се запътих към вкъщи.
Във входа, както винаги беше тъмно като в рог. На няколко пъти щях да се пребия, но с помощта на парапета благополучно се качих до последния етаж. Отключих и се упътих направо към стаята на Ив. Какво търсех ли? И аз не бях сигурен, знаех само, че като го намерех щях да разбера.
Вътре цареше идеален ред, все едно от доста време никой не бе живял тук, а добрата фея бе идвала всяка вечер да забърсва прах.
Огледах се внимателно. Отляво на входа имаше въз големичък гардероб, в който не ми се ровеше. Хвърлих един поглед на висящите дрехи. Нищо необикновено, като се изключи красиво изработено наметало от коприна. Момичето имаше вкус не можех да го отрека.
Вдясно от входа, точно срещу гардероба беше спалнята й. Широка почти колкото стаята, тя изглеждаше мека и удобна. Прозореца беше по цялата стена сре-щу входа, но за него можех да съдя само по пердетата, затъкнати между мен и останалата част от света. Светлината и тук беше червена и заливаше стените с причуд-ливи сенки.
Какво трябваше да намеря…за какво бях тук, по дяволите. Както седях и се чудех, зад мен се чу:
- Добър вечер. Не можеш да си избереш музика за слушане ли?
- Здравей Ив. В интерес на истината да. – опитах се да изглеждам спокоен, а вътре в мен всичко сякаш искаше да разкъса обвивката си и да излезе.
- Мога ли аз да предложа в такъв случай.
Кимнах и тя отиде при дисковете Сещаше ли се какво правя в стаята й и ако да, актьорското си майсторство ли упражняваше? И как бе успяла да влезе без въобще да я чуя? Сякаш имаше котешки лапи вместо крака. Само че никоя котка не можеше да се похвали с такива бедра и…
- Нека да е нещо спокойно, да речем Пери Комо. Какво ще кажеш? – избра след кратко колебание.
- Съгласен съм. – трябваше да замажа някак положението – Искаш ли да сготвя нещо и да вечеряме заедно?
- Ще бъде чудесно. И не се притеснявай – можеш да стоиш където и колко-то искаш в апартамента.
???
Побързах да направя кръгом, преди да трябваше да кажа нещо и скоро вече задушавах соса за спагетите. Те бяха един от моите специалитети служещи в повечето случаи за впечатляване на противоположния пол.
Ив седна зад мен, и ме загледа с любопитна усмивка, а музиката свиреше. Заговорихме се за дребни неща и така прекарахме времето докато спагетите заврят. Момичето притежаваше изключителна култура на държание, както и рядко среща-на изтънченост. Не й липсваше и чувство за хумор. Като се прибави, външността й, Ив беше стръв, по която малко мъже нямаше да клъвнат. За съжаление аз не бях от тях.
После тя стана и отиде да подреди приборите в трапезарията. Там имаше дълга маса, около която бяха поставени само два стола, разположени в далечните й краища. В средата на масата се извисяваше красив, позлатен свещник с пет свещи.
Оставих я да подрежда и продължих с готвенето. Тъкмо бе дошъл момента да сипя доматения сос при останалите продукти.
Скоро след това всичко беше готово и двамата задружно сервирахме порциите.
- Изглежда добре – похвали ме Ив когато седнахме и се загледахме един в друг.
- Благодаря, дано и на вкус да е така.
Междувременно тя бе отишла до мазето, което незнайно защо наричаше изба, за да донесе бутилка прелестно червено вино, единствения алкохол, който я бях виждал да пие. Затова сега вдигнахме чашите си и пихме за моя успех в университета.
- Ив, би ми било интересно да ми разкажеш с какво се занимаваш.
Съвсем леко, почти незабележимо, тя присви очи, сякаш не й хареса, че отварям тази тема. Все пак отговори спокойно:
- Работя в една фирма.
- В коя област е тази фирма?
- Рекламната. Занимавам се с правене не реклами. Но ми са писнали, така че да говорим за нещо друго.
- Няма проблем.
Млъкнах за малко, за да дам възможност на Ив да опита спагетите. Този път не бяха на нужната висота, но този факт отдавах на електроуредите и съдовете, които използвах за първи път. Въпреки това тя май ги хареса.
- Комплименти за соса. Отдавна не съм яла такъв.
- Радвам се че ти харесва.
- Защо се интересуваш от това какво работя? – погледна ме след малко.
- Без причина. – вдигнах рамене – Просто любопитство.
Тя кимна и се загледа в свещите. След това бавно премести погледа си върху мен и се усмихна. Погледахме се известно време, после тя дойде, взе ръката ми и ме поведе към спалнята. Когато стигнахме Ив започна да ме целува и ме повали на леглото. Нататък ви е ясно какво стана.

VI

Сутрин като всяка сутрин само дето не се събудих в леглото си, както обикновено, а на земята в хола. Как се бях озовал тук само Ив знаеше. Главата ме болеше, но в това не видях нищо странно като се има предвид колко вино се изпи снощи. Бавно се отправих към кухнята, където намерих следната бележка, окачена на хладилника с парче магнит:

Здравей любовнико,
Снощи прекарах страхотно, но все пак трябваше да изляза на работа рано сутринта. Ще се видим довечера след десет. Бъди си вкъщи. Нямам търпение да те видя.
Ив

Днес нямаше закуска, така че май не ми оставаше нищо друго освен да хапна навън. По-лошото беше, че наистина хлътвах по това момиче, а не обичах моментите, в които не можех да се контролирам. При положение, че не я познавах добре, работата ставаше дори по-сериозна.
Закусвални наоколо имаше в изобилие, така че само след двадесет минути вече се борех с три пържени яйца, два резена бекон и каничка кафе.
Когато приключих със закуската бях готов за всякакви подвизи. Но преди да отделя време за тях, трябваше най-накрая да се обадя вкъщи и да обясня на родителите си, че всичко е наред. Направих го в резултат на което майка ми се разплака, а баща ми ме предупреди да се пазя от слънцето по “онези места”. Все едно му се обаждах от Кайро.
Дойде време да се върна в квартала, където вчера изчезна Ив. Нарочно не споменах нищо пред нея, защото се страхувах да не се обиди, че съм я проследил.
По спомени и с малко късмет скоро бях там. Да, но мястото не изглеждаше същото. Нямаше жива душа. И умряла нямаше. Само няколко песа се припичаха на сутрешното слънце, налягали около още топлите варели.
Без проблеми се ориентирах до загадъчната врата. Разрових прахоляка и дръпнах здраво дръжката. Не ми беше никак лесно да повдигна капака, а вчера Ив го бе направила със завидна увереност.
Отвътре ме лъхна миризма на канализация и мухъл. Беше пълна тъмница, но аз бях подготвен. На идване минах през подходящия магазин и купих един фенер с ясната представа, че може да влезе в употреба.
На неговата светлина зърнах желязна стълба потъваща надолу. Светнах в дупката, но не успях да видя къде е края на това слизане. Влязох до кръста и затворих капака над главата си. Затъкнах фенера в колана си и започнах да потъвам в бездънния кладенец. Трябва да съм слизал десетина минути, точно колко не мога да ви кажа, тъй като нямаше как да видя часовника си, когато най-накрая стълбата свърши и прелетях останалото разстояние надолу, падайки на задните си части. Изпсувах по адрес на архитекта, изтупах се и се хванах за фенера. Слава богу при падането той не пострада, за разлика от седалището ми.
Светлина в края на тунела, в които се намирах. Зад мен на около метър над земята – стълба нагоре. Закрачих по влажния под към светлината. Когато наближих по-светлите участъци можех да заявя, че това са факли подредени по двете стени на коридора водещ незнайно къде. Изминах още около петдесет крачки преди да разбера. Озовах се в голяма, просторна зала. Целите стени бяха окичени със свещи и изрисувани с руни.
Гърлото ми пресъхна и студена пот обля гърба ми като видях какво имаше в залата. Ковчези, ужасно много ковчези във всякакви размери подредени в редици. Нима това бе някакво гробище? Не ми се вярваше. Тръгнах покрай най-близкия ред. Край мен се сменяха най-разнообразни видове дървесина, цветове лак и метални обкови.
Далеч пред мен видях нещо като олтар. Никога преди не мислех, че ще попадна на такова място, досега известно ми само от филмите на ужасите.
Това бяха вампири, стотици такива изчадия на едно място. Бях сигурен, след като видях обърнатия кръст инкрустиран в олтара и няколкото безжизнени тела поставени в странни пози пред него.
Изплаших се. Кръвта пулсираше в главата ми и не ми даваше да мисля трезво. Трябваше да се махна оттук преди да полудея. Затичах се към стълбата. Оглеждах се непрекъснато, да не би някой да ме подгони. Сенките лудешки ме преследваха чак до тъмното. Изкачих стълбата два пъти по-бързо отколкото слязох по нея.
Нима Ив бе вампир? Съвсем възможно. Така всичко пасваше идеално – тъмния апартамент, бялата й мъртвешка кожа, бързите й рефлекси, дневното й отсъствие от вкъщи…всичко, просто всичко. Как не се бях сетил по-рано?
Харесвах същество, за което не бях нищо повече от поредната вечеря. Не знаех дали тя изпитваше чувства към мен повече от към любимото си ястие, но щях да разбера на всяка цена. Изскочих от подземието, затворих капака след себе си и го зарих с прах. Горе беше пусто, както го оставих.

VII

През целия път към апартамента на Ив си мислех единствено за нея. Как да постъпи човек в такава ситуация. Ако имах поне малко акъл сигурно щях да си тръгна начаса без никакви обяснения. Само че аз май нямах. Реших да остана до вечерта.
От една страна разумът ми ме предупреждаваше да не се занимавам с нея, защото е опасна за мен, но от друга сърцето ми казваше, че сме един за друг. Да, но не обичах органите ми да диктуват положението. Моето мнение беше по средата, кажи речи при раменете, които свих рефлекторно. Прибрах се някъде по обед. Заварих апартамента празен. Хапнах нещо, колкото да се каже, че съм ял и реших да потърся местенце за размисъл. Заключих и заизкачвах стълбището към таванските помещения на горния етаж. Стените тук бяха мръсни и прашасали. Таваните бяха шест, всички заключени, с изключение на един.
Бутнах малката вратичка. Старинни рафтове с още по-старинни книги по тях запълваха голяма част от стаята. На земята бяха захвърлени голям сандък и два съдрани килима. Нищо повече. За да стигна там, където исках обаче, ми трябваше малката капандура над мен.
Седнах на покрива и се почувствах в свои води. Тъмни облаци покриваха небесната шир. Далеч на хоризонта мярнах светкавица. Няколко гълъба отлетяха от укритията си и скоро излязоха от полезрението ми. Задуха леден вятър от изток и разроши косата ми. Аз запалих цигара и се облегнах на керемидите. Покрива имаше приблизително четиридесет градусов наклон, а скоро щеше да стане и хлъзгав.
Животът очевидно можеше да бъде и такава помийна яма. Какво ли щяха да кажат родителите ми по въпроса? Е, майка ми щеше да се разплаче профилактично, преди да вземе някакво отношение. Баща ми щеше да ми хвърли сериозен поглед от торбата с погледите си за специални случаи, а като срещне един също толкова сериозен в моите очи, най-вероятно щеше да ме посъветва да забравя, че някога съм познавал това момиче. След което щеше да наеме частен детектив да ме следи 25 часа в денонощието дали продължавам да се виждам с нея. Такива бяха те.
А Ив не излизаше от главата ми. В мен покълна зрънцето на надеждата. А имаше ли вероятност тя да не беше като тези в подземието? Логиката напълно отхвърляше тази хипотеза, но…човек винаги се надява и това го прави слаб. Е, аз доброволно посрещнах съдбата си на слабак.
Докато седях там, на покрива на собствения си свят и разсъждавах над проблемите му, над мен се разрази истинска буря. Гръмотевици трещяха с патоса, на който бяха способни само те, вливайки се в звуковия поток към слуховите ми рецептори, наедно с шума от капките, които танцуваха ритмичния си танц по керемидите наоколо.
Прибрах се много по-късно, подгизнал и жалък в своето безсилие да променя развоя на събитията.

VIII

Г-ца Тийс се върна към единадесет. По нищо в държанието й не можех да предположа, че е разбрала за моите разкрития.
- Здравей – каза тя и ме целуна.
- Не – отдръпнах се.
Ив ме погледна озадачено.
- Защо? Направила ли съм нещо?
- По-точно не си направила. Какви са чувствата ти към мен, Ив?
- Мисля, че те харесвам. Доста при това. – опита се да се приближи, но аз упорито запазих дистанция.
- Тогава, защо ме лъжеш? – попитах.
- Какво искаш да кажеш с това?
- Защо беше в онова подземие, при другите кръвопийци? И ти ли си като тях?
Докато задавах въпроса си, забелязах известни промени в изражението й. То се преля от изненада в ненавист, очите й гледаха все по-свирепо, дишането й се зачести.
- Сега ще видиш каква съм! – изрева тя с дълбок гърлен тембър и се впусна към мен.
Пробвах да я поваля със силен, прав ритник в корема. Тя се сгъна за миг, колкото да “преглътне” болката, след което ми нанесе страхотен удар в долната челюст. Озовах се на земята, тя легна върху мен и впи зъби в гърлото ми. Болката беше нечовешка. Всякакви опити да я избутам от себе си се провалиха. Можех да чуя как гълташе кръвта ми, издавайки животински звуци.
Движенията ми се забавиха, чувствах се като дрогиран. Нямах сила да повдигна ръка, камо ли да се изправя.
След малко ръмженето изчезна, Ив се изправи и седна върху мен. От яростта й нямаше и следа, сега просто ме гледаше с интерес.
- Наистина те харесвам. – каза, а от устните й се стекоха няколко струйки от моята кръв. – Затова ще ти направя предложението, което малцина хора са получавали. Имаш около две минути преди да припаднеш и около десет преди от теб да е останал безполезен труп, така че решавай бързо.
Лежах по гръб и я гледах докато говореше. Един звяр в най-нежната обвивка, която можех да си представя. Харесвала ме. Струваше ми неимоверни усилия, но се усмихнах.
Какво да направя, имах ли избор? Обичах я, дори такава. Нима помежду ни можеше да се зароди нещо толкова чисто и невинно като любовта? Едва ли.
На няколко пъти в последствие се проклинах, но онази вечер кимнах в съгласие. Тя поряза китката си с някакво острие и ми даде да пия от кръвта й, кръвта на вампир. Всичко свято в мен умря - остана само прародителят на злото. И не се заблуждавайте. Ние сме сред вас, там, в тъмното.