Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.10.2008 03:42 - Скитник (моят първи разказ)
Автор: corwin Категория: Изкуство   
Прочетен: 593 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 10.10.2008 22:14


Студено. Така можех да опиша цялата картина около мен, като нямаше да сбъркам. Беше късния ноември и листата на малкото дървета, останали неотсечени по големите улици, отдавна бяха окапали, а съвсем отскоро загнили. Многото боклуци, брулени от зимния вятър, вяло хвърчаха над мокрите тротоари.
Вървях по един от тях и си мислех за скромното си жилище с размерите на малка баня или голяма тоалетна, изглеждащо съвсем различно след дългите и трудни часове, прекарани в студуване.
Да, както някои вече са се досетили – аз съм скитник. Дотолкова ми омръзна живота като такъв, че просто загубих своята гордост, та не ме е срам да си го кажа. И какво от това? Някога бях женен, работех…Всичко ценно, което имах преди сегашното ми скапано съществувание, бе разбито ей така, от раз. Но не ми се говори на тази тема.
Във въздуха усещах ясната миризма на предстоящ Валеж. Надявах се с идването си, той да умилостиви по-големия си брат Студа и да го накара да поот-пусне малко ледените юзди на пищящия в ушите на хората вятър. Беше толкова дяволски студено, че не се притеснявах ни най-малко от евентуално разболяване. Не мисля, че на света съществува вирус, който да излезе в климат като този и да тръгне да заразява и без това премръзналите граждани.
Мразя да говоря за себе си. Всички обичат, но не и аз. Предпочитам да обсъждам другите – така де, какво по-хубаво от това да се радваш на неуспеха на вра-говете си или да споделяш щастието на приятелите. Може би ви звуча цинично. Познахте – циник съм. И то от най-лошия вид циници, тези с песимистична окраска в характера.
Цял живот никой не ми беше дал нищо даром. Борех се за всеки къшей хляб, за всяка развалина в която живеех, борех се и се питах “Струва ли си всичко това?”. Много от вас, безспорно са се питали същото.Не искам да чувам, как сте си отговорили.
Заваля. Аз крачех равномерно, с прилична скорост, като размишлявах. В мо-менти като този, една тъмна врата в подсъзнанието ми се отваряше и ме избиваше на агресия. Много пъти след тази вечер се питах защо, по дяволите, влязох в това заведение. Твърде късно.
Вратата на малката кръчма се затвори зад мен с леко скърцане, което накара някои от редовните посетители на тази дупка да ме изгледат с недоумяващия поглед на хроничен алкохолик. Досега не бях идвал в този квартал.
Навън загърмя и затрещя с все сила, и си помислих, че съм постъпил правилно като съм влязъл на топло. Грешах.
Огледах се за бара и го видях вляво. Зад него дебела жена бършеше малка стъклена чашка, а когато се приближих и поръчах топъл чай онази излая:
- Марш, боклук такъв! Ще ми изгониш клиентите.
- Но аз мога да си платя. – казах. – Ще седна в ъгъла, за да не притеснявам никого.
- Не – отвърна ми тя с прекомерно изражение. – такива като теб не заслужават да живеят.
- Поне може ли да остана до вратата, докато дъждът поспре? – опитах за по-следно.
- Разкарай се преди да съм викнала полиция. Заради просяците тая страна на никъде не отива!
Всеки друг път при тези думи щях да си изляза и да наругая гадната съдба. Но този път не можах. Отвратителния тон и явното презрение, с която тази барманка ми говореше, направи с мен така, че здравият разум да ме напусне. Извадих единствената ми останала вещ – един красиво инкрустиран, сребърен нож и с рязко движение оформих втора усмивка по гърлото на безсърдечната кучка. Бликна силна струя кръв и оцапа и без това окаляната и мръсна риза, с която бях облечен.
Един от клиентите, наобградили ме докато дебеланата ме гонеше, посегна отляво и ме хвана за ръката. Преди да беше успял да ме удари с другата, аз се извърнах към него, наръгах го няколко пъти в стомаха и го прехвърлих през бара. Чаши падаха на пода с трясък, който огласяше цялото заведение. Някой успя да ме пореже по рамото със счупена бутилка, но тогава замахнах и забих сребърното острие малко под лявата ключица на застаряващ хипар, смърдящ на смесица от пот и долнопробно уиски.
Бях напълно обезумял. Единственото нещо което чувах, бяха собствените удари на сърцето ми. Въртях се и мушках на всички посоки. Крещях колкото ми позволяваше гласа, а наоколо се плискаше кръв. Някъде, много далеч, сякаш в друго измерение, звучеше музика.
На следващата сутрин се събудих от мощен ритник в гърдите. Полицията ме арестува в жилището ми. Откриха и оръжието, с което бе станало престъплението. Казаха че съм убил четиринадесет човека. Не им отговорих. Биха ме докато изгубих съзнание.
Будех се и заспивах, кога принудително, кога по желание, още няколко пъти. Нямах представа колко време бе изминало във външния свят, но на мен ми се стори твърде скоро, когато една сутрин при мен дойде нисък човек, облечен в черно расо, и ме попита искам ли да се изповядам за последно.
- Защо за последно? – учудих се.
- Днес ще те екзекутират, синко. За злините, които си сторил. Излей си душата пред мен.
- Кой ще ме чуе?
- Господ чува всичко и всички. – смръщи се духовника.
- Мен не. Стигал съм дори до там, че да се моля, но помощ никаква. Благодаря, отче. Религията не е за мен.
- Да бъде волята ти, грешнико. – примири се той и тръгна нанякъде. – Нека душата ти почива в мир. – измънка едва, но го чух.
Усмихнах се на последното. Останах сам в мрачната килия.
Не мразех никой и нищо. Вече. Извиках в съзнанието си всичките си спо-мени от живота, който бях живял досега и който скоро щеше да свърши. Лошите преобладаваха.
Зачудих се за начина на умъртвяването. Съществуваха три “законни” варианта, за които се сещах в момента. Електрически стол, май че го ползваха в тази част на страната, газова камера и инжекция. Кой ли предпочитах?
Следващите няколко часа преминаха неусетно. Навън, доколкото можех да разбера през големите, остъклени с матово стъкло и подсилени с дебели решетки прозорци срещу реда килии, денят превалеше. Кога ли щеше да ми дойде редът?
Не чаках още дълго. По коридора отекваха стъпките на няколко чифта крака. Чуваха се и гласове, които обсъждаха нещо. Малко след това пред килията ми настана оживление. Групичка от двама надзиратели, един прокурор, двама патолози и моя некадърен адвокат, който ми бяха назначили служебно, тъй като не можех да си позволя да наема по-добър, застанаха в полезрението ми.
- Готов ли си, 342? – заговори прокурорът, след като остави време на всички да ме огледат подробно.
- За какво? – направих се на ударен.
- За справедливия завършек на живота ти.
- Щом трябва.
- Обърни се с гръб! – изкомандва едното ченге. – Добре, сега извади ръцете.
Показах на скупчилата се под прозореца комисия по екзекуцията неприличен жест и си изпросих една палка в бъбреците. След това ме заставиха да изляза от килията и ме подкараха по дългия коридор.
- Мога ли да попитам как ще бъда убит? – обърнах се към прокурора.
Нов удар.
- Гле’й напред! – изръмжа другия надзирател.
- С електричество. – спокойно ми отвърнаха.
Преглътнах сухо. Пак добре че камерата отпадаше. Не исках да се чуствам като евреин в Лагерите на смъртта, въпреки че в крайна сметка не ме очакваше розово бъдеще. Как се надявах точно в този момент да станеше земетресение, надзирателите да пропаднат в срутилия се под, а аз да избягам. Нищо от това, обаче, не се случи.
Помещението, в което бяха завършили земния си път десетки престъпници, представляваше стаичка с голямо огледало, използвано за наблюдение на “шоуто” от малка група садистични извратеняци или просто хора, за които смъртта беше професия, какъвто бе случаят с патолозите. Иначе вдясно от вратата се намираше зловещият стол, какъвто досега бях виждал само по телевизията. Въобще като цяло стаята ставаше за работен кабинет на Менгеле.
Поставиха ме да седна, въпреки че оказах съпротива. Бунта ми бе потушен от втория пазач, тъй като първият се сви на земята, след като го ритнах в корема.
Крайниците ми бяха здраво пристегнати към стола, с дебели, кожени каиши. Усещах оголените проводници в китките и слепоочията си. Сърцето ми подскачаше предусещайки развоя на събитията.
Въпреки че не ги виждах, ги усещах. Десетина чифта очи, впити през огледалото в мен.
Тогава екзекуторът, среден на ръст, плешив и застаряващ доктор, огледа очните ми ябълки с някакво фенерче, обърна се към останалата част от придружителите и каза:
- Време е. Напуснете стаята. – после се вторачи в мен и добави, докато патолозите и прокурора се измъкваха към мястото зад огледалото. – Последно желание, преди да ти дръпна шалтера? – ухили ми се а пред очите ми се разкри набор жълти зъби.
- Много забавно. Бих изпушил една кубинска пура.
- Съжалявам, имам Боро. – погледна ме сякаш бързаше за някъде, а аз само го бавех. То май така си и беше.
- Добре, в създалата се ситуация ще се примиря и с Борото.
Доктора освободи лявата ми ръка и подаде кутийката с цигари. Взех една, а той учтиво я запали. Не помня колко време пуших и съзерцавах мръсния таван, но когато запаленият тютюн стигна филтъра, плешивецът хвана наново ръката ми, стегна я и погледна часовника на стената. Не се сещах подходящи молитви, затова предпочетох да възпроизведа живота си, нали знаете, като на филмова лента. Да де но тъкмо слагах ролката, когато ония дръпна шалтера.
Картината се размаза за известно време. Май тогава някой каза “Час на смъртта 18:39”. С това приключи живота на Ръсел Дирс, номер 342.

* * *

Човек никога не знае какво може да му предложат житейските проблеми, иначе едва ли щяха да са проблеми. Когато обаче ги сравним с нежитейските, или по-точно отвъдните – изглеждат смешни и безпочвени.
Първия, с който се сблъсках Аз, беше тишината. Сякаш звукът от хилядите волтове, които спринтираха из цялото ми същество, после гласът на екзекутора, всичко това заглъхна бавно и постепенно до една черна тишина. Беше тъмно, толкова тъмно, че направо се чудех отворил ли съм очи. Разтърках ги, за да се уверя в това. Напипах нещо твърдо под себе си, тъй че го категоризирах като под, на който лежах. Бавно се изправих, а наоколо нямаше нищо чрез което да се ориентирам дали съм успял. Мислех, че накрая очите ми ще свикнат с промяната на светлината, но очевидно тук такава нямаше. И тъмнината липсваше. Беше просто черно…всичко…
Ако някой ви е казал, че мъртвите не помнят предишния си живот, лъжат ви. Помнех всичко, което помнех и преди да ме изпържат. Странното е болката. По-скоро нейното отсъствие. Та нали целта на цялата работа с електрическия стол е престъпникът да умре мъчейки се. Няма такова нещо. Просто умираш и после тази чернилка. Засега можех да ви разправя само толкова.
Спеше ми се. Явно смъртта беше изморителна работа. Тъкмо обмислях варианта да си легна и да си доспя, когато ми се стори, че далече пред мен се появи малка точица. Все пак беше ярка, затова се открояваше на останалия фон и можех да я видя.
Стърчах в средата на това нищо и зяпах постепенно уголемяващата се светлинка. Първо доби размер на тенис топка, после на баскетболна… Светлината струеше от нея на талази. Едва съумявах да продължавам да я гледам. Когато стана колкото средно голям прозорец не издържах и извърнах очи. Отворих ги пак, но около мен вече бяха настъпили някои промени. Първо, не стоях изправен върху нищото, а върху грубо нареден калдаръм. Пътят, на който се намирах в момента, очевидно беше доста дълъг. На две крачки зад мен обаче, сега имаше тухлена стена, чиито краища във всички посоки не се виждаха. Опипах стената. Определено си бяха тухли.
Поспрях другите дейности, за да помисля. Каквото и да означаваше това, никак не бях съгласен с него.
Облегнах се на стената и се свлякох до седнало положение. Така потънал в мисли, не усетих как се унасям. Тъкмо щях окончателно да заспя, когато нещо ме буташе по гърба. Това разбира се бе невъзможно, защото там се намираше тухлена стена. Да но побутването пак се повтори, после потрети. Отворих очи. Нещо ставаше. Със сигурност нямаше да ми хареса. Пак се изправих и се загледах в стената. Ами да! Тя се движеше! И то към мен! Съвсем бавно, слава богу, но непоколебимо. Оглеждах се трескаво. Нещо прехвърча отдясно. Обърнах поглед – нищо или по-скоро обичайното черно. Изглежда полудявах.
След малко стената бе се плъзнала поне с две крачки към мен. Ситуацията никак не ми харесваше. Нямах голям избор, затова след като разтърках отново очите си се подчиних на волята на организатора на всичко, в което бях забъркан. Или може би сам се бях забъркал. Чак сега можах да огледам това, с което бях облечен. Черни дънки и същата на цвят фланелка с къси ръкави, чифт маратонки и кожен колан. Явно нямаше да застудее, тъй че снабдяването ми с връхни дрехи си беше чисто разхищение на метериала.
Не усещах нито глад, нито жажда. Организмът ми функционираше правилно или поне аз така мислех, преди случайно да се загледам в китката си, докато я разтърквах. Засмях се. Нямах пулс, сърцето ми бе стихнало като провинциално градче по време на снеговалеж. Кожата ми изглеждаше нормално, въпреки отсъствието на кръв във вените. Какво ли би казал сега старият Джоунс, учителят ми по биология?
Тръгнах в единствената посока, която имах. Съдба или не, беше си моя. Сега както крачех можех поне за малко да спра да мисля за стената. Около мен незнайно откъде се бе спуснала досадна мъгла, която успяваше да закрие тухлената гледка. Все пак аз я чувствах, сякаш бе част от тялото ми, от самия мен.
От известно време край мен се стрелваха, появяваха, изчезваха и се замазваха различни части от пейзажи, лица, предмети. Повечето от тях приличаха на графични изображения в много ниска разделителна способност, други пък напомняха на персийски килим. Цялостната картина можеше да бъде описана като недовършена компютърна програма, в която съществуват само някои от променливите и функциите й, ала основните масиви не са оформени под пръстите на създателя й.
И така, вървях по калдаръма без цел или посока. Стремях се да губя от поглед стената зад себе си и я избягвах за определени периоди. След това обаче, отново я виждах далеч назад. На определени разстояния намирах на пътя дрехи или обувки, след което климатът рязко се променяше според тях. Нямах представа колко време е изминало, но чувствах, че е много. Месеци, години? А може би повече?
Но един път, не казвам ден, защото тук нямаше такива, по пътя настъпи промяна – появи се тясно отклонение надясно. Жадувах някаква промяна, затова без много много да му мисля тръгнах по пътечката. Не след дълго, тя почна да криволичи, и накрая свърши с голяма врата. Дръжката бе месингова, а цялата дървена повърхност беше гравирана от изкусен майстор в най-причудливи форми. Точно на нивото на очите ми от гравюрата ме гледаше озъбен лъв, надал мощен рев.
Пробвах да я отворя, но не успях. Тежеше много, доста повече отколкото изглеждаше. Реших да опитам още веднъж. Този път вложих цялата си енергия в един силен напън, който даде резултат. Вратата поддаде с около половин метър, достатъчен ми, за да се провра.
Попаднах в голяма, отрупана с плодове и растения градина. Ясно слънце грейна в очите ми и ме принуди да замижа. Всичко наоколо блестеше и преливаше от живот, който толкова много ми липсваше. Все пак, между тези дървета успях да открия продължението на моята пътека и да тръгна по него. Минах покрай почти всички плодоносни растения за които се сещах, после през също толкова вида зеленчуци. Огромни лехи ме обграждаха отвсякъде, лъхайки ме с безброй природни аромати. След този зеленчуков разкош, стигнах до края на пътеката. Голяма бяла къща на няколко етажа, с дървена беседка, разположена в сянката на дебело дърво, посадено до входа й. На стълбите му точно сега седеше човечец на около петдесет години и сладко похапваше грозде. Като ме видя да приближавам, той се ухили в широка, разкриваща всичките му зъби усмивка, и стана да ме посрещне, сякаш е чакал цяла вечност тъкмо мен.
- Добра среща, чужденецо! – поздрави ме ведро той. – Тук нямам много гости, затова толкова ви се зарадвах. – предугади каквото щях да попитам.
- Здравейте. Ваша ли е къщата и всички тези градини?
Той кимна скромно с глава, но усмивката му не падна от лицето.
- Създателят ме награди.
- Създателят ли? – учудих се аз.
- Да, тъкмо Той.
- Сигурно сте бил свещеник? – предположих, имайки предвид наградата.
- Не, нищо подобно. Просто работих усърдно цял живот, като гледах да спазвам правилата Му. – каза човекът и посочи нагоре.
- Разбирам. Е, приятно ми е да се запознаем. Аз съм Ръсел.
- Виктор. – рече подавайки ръката си, после. – Заповядайте, да влезем вътре. Жена ми сигурно е приготвила обяда.
Сетих се, че откакто бях тръгнал по този проклет калдаръм не бях чувствал глад, нито жажда. Реших да поостана малко при гостоприемния домакин, който очевидно нямаше нищо напротив, защото сам предложи да пренощувам при него.
Вътре разкошът не бе по-малък. Красиви и скъпи мебели, украсяваха всяко кътче в просторните стаи. Май нищо не липсваше на Виктор и красивата му съпруга Тереза.
След вечеря, двамата с него излязохме на верандата и запалихме двете гравирани лули, които измъкна отнякъде. Отпускането и земните облаги ми се нравеха и тези часове прекарани в приказки за Създателя и неговата справедливост, ми се сториха страшно приятни.
Аз също разказах на Виктор живота си на земята, след това и случките, довели до появяването ми тук. Не можах да определя как той прие историята ми, тъй като лицето му почти през цялото време бе усмихнато. Достигнахме до компромисното заключение, че съм постъпил неправилно, и затова съм бил застигнат от полагащото ми се.
Не след дълго Виктор предложи да се ориентираме към леглата. Аз от своя страна, охотно приех, защото усещах че почвам да клюмам. Той ме заведе в една стая на втория етаж, който не отстъпваше по обзаведеност на долния. Пожелахме си лека нощ и останах сам в целия разкош.
За жалост нямах време да му се насладя, тъй като умирах да си легна. Заспах веднага, както аз си знам. От доста време насам това бе наложително, защото спях на калдаръм.
Събудих се и изпсувах. Лежах върху същия този проклет калдаръм. Всичко прекрасно в къщата, а и извън нея вече съществуваше само в спомените ми. Обърнах се назад и естествено зърнах в далечината старата ми тухлена познайница.
Тръгнах отново, а в главата ми се въртяха картини от миналата нощ. Защо пътя бе отклонен към любезния Виктор? Трудно щях да намеря отговор. Създателят си правеше експерименти с мен? Гледаше ме как вкусвам от паницата на земните облаги и се смееше, знаейки, че ще се събудя другаде. Отказвах да го възприема. Колкото и да бе тъжно – така стояха нещата.
Бях решил да не стоя в пълно неведение по отношение на времето, прекарано в ходене. Затова след събуждането, отбелязвах всяко заспиване и по този начин преброих двадесет и девет преди един “ден” да видя друга пътечка, водеща наляво. Зарадвах се при мисълта за нова среща с Виктор и съпругата му.
Окрилен от нея, закрачих по-бодро по тясната пътечка. Тя подобно на предишната ме отведе до голяма, метална порта. Не забелязах да е украсена, имаше само ръждиви болтове, а черната боя на много места бе почнала да се лющи. Посегнах да я бутна, но преди да съм я докоснал, вратата зейна и до носовите ми рецептори достигна миризма на загнили плодове и плесен.
Направих две-три крачки навътре, а зад мен се чу трясък. Когато се обърнах там нямаше нищо. Всъщност, беше мръсно и сиво. Небето бе почерняло от облаци, предвещаващи буря.
Бях попаднал в нещо като бунище. Отвсякъде ме обграждаха големи купчини смет, оформящи нещо като проход. В далечината зърнах бетонна стена, на която бе опънат малък навес. Тръгнах към него, и след няколко метра забелязах възрастен човек, който седеше и бе закрил лицето си в шепи. Вероятно плачеше.
Някъде на десетина метра той вдигна глава и се загледа в посоката от която идвах. Тогава видях, че очните му кухини бяха празни и разбрах, че мъжът се мъчеше да заплаче.
- Кой е там? – каза с измъчен глас той, усетил приближаването ми.
- Добър ден, дядо. – поздравих го аз. – Съжалявам ако съм те уплашил. Казвам се Ръсел.
- Що дириш в това тъжно място. И ти ли си дух?
- Нямам представа. Кой ти казва?
- Сигурно си. Щом си тук.
- А ти? Защо не си се махнал? – попитах с интерес.
- Мислиш, че не съм опитвал? Колко ли пъти съм пълзял из боклуците, търсейки начин да избягам от вонята, витаеща във въздуха? Създателят ме наказа да не виждам, но не му се сърдя.
- С какво си заслужил толкова сурово наказание, дядо? – учудих се.
- Единственото ми престъпление беше, че бях богат. Родих се такъв.
- Как е възможно това?
- Седни и ще ти разкажа цялата история, ако искаш да я чуеш, разбира се.
И без това иначе ми оставаше да ходя из боклука. Седнах.
- Още от малък, както вече казах – започна бавно той – бях богат и живеех в охолство. Баща ми бе известен търговец, майка ми имаше аристократична кръв. Детството си прекарах в нейния замък, заобиколен от прислуга, грижеща се за мен. Имах всичко, което поисках, когато го поисках. Образно казано още от най-ранната си възраст, бях станал едно нагло и егоистично хлапе, свикнало всички да изпъл-няват прищевките му.
После пораснах, но само на години. Характерът ми не се промени, дори когато баща ми реши да ме изпрати да уча в едно частно училище далеч от къщи. Този опит да бъда възпитан пропадна, а после така и не бе опитано наново. Оставаше ми още почти година, когато майка ми се разболя и почина от рак, завещавайки ми цялото си състояние. Напуснах училището и се върнах. Понеже нямах представа какво да правя с толкова пари, започнах да ги влагам в незаконни и неморални дейности. Убивах конкурентите си без капка жалост, само и само да взема и техния дял. Баща ми бе заминал надалеч и като че ли не се интересуваше повече от моята съдба.
Един ден Създателят реши, че съм живял така достатъчно и ми прати тежка и мъчителна смърт – като на майка ми. В следващия момент, се озовах тук, под този навес, смърдящ и мръсен, остарял и немощен. Парите момко, са напаст. Блазе им на хората, които запазват човешкото в себе си, дори след като за заможни. Аз не успях.
Мълчах защото не знаех какво да отговоря. Реших да му разкажа, как аз попаднах тук. Описах пътя, стената, нищото около мен, всичко. Той ме изслуша без да ме прекъсне.
- Разбираш ли какво означава това което ми разказваш, момко?
Поклатих глава, но се усетих и добавих: “Не”.
- Пътя, по който вървиш – това е самия живот, затова и калдаръмът е неравен. Тухлената стена е хода на събитията, които неизбежно те застигат рано или късно, те те карат да продължиш. Черното символизира злото, съпътстващо те през целия живот. Парчетата от картини, които мяркаш понякога, са спомените на хората от света на живите. Така тълкувам нещата. – завърши накрая.
- Благодаря ти, дядо. Мисля че в голяма степен си прав. Аз не бих се досетил с такава точност.
Някъде зад мен се чу крясък, завъртях се за части от секундата, а там вече бе чернилката. Дядото, бунището, мрачното сиво небе, бяха изчезнали.
Загледах се в далечината и не можах да повярвам на очите си. Там пътят свършваше и аз останах с поглед прикован в точното копие на моята някогашна къща. Затичах се, колкото ми позволяваха краката. Сетих се за Лиса и това ми даде сили да спринтирам дори по-бързо. Накрая се подпрях на верандата, задъхан и потен като състезателен кон. Едва вдигнах ръка да чукна по дъбовата врата, която сам бях поставял. Не минаха и десет секунди и резето изщрака. Ако сърцето ми биеше, сега щеше да подскочи. Това бе тя! Лиса! Жива и здрава, усмихната и ведра, точно както си я спомнях.
- Здравей скъпи, защо закъсня толкова? Вечерята е сервирана и ще изстине. – каза ми тя, сякаш нищо не бе се случило.
- Не мога да повярвам. Ти ли си?
Тя ме погледна накриво.
- Да не си пил нещо?
- Откога ме няма? – нямах търпение да чуя отговора.
- Притесних се. Идваш два часа по-късно от обикновено. Не помниш ли? Днес имаме годишнина.
Всичко това май бе поредната шега от страна на гадния Създател, който вече щях да удуша ако срещна. Но не. Лиса бе реална, когато я прегръщах, целувах и галех. Даже прекалено реална. В миг забравих всички тревоги.
Прегърнах Лиса и влязох в къщата си. Вечеряхме, а аз през цялото време разпитвах жена си, как така не съм отсъствал по-дълго. Накрая тя май си помисли, че откачам и понечи да звънне на семейния психолог. Спрях я и отново я притиснах към себе си, може би от страх да не изчезне като стареца.
Тази нощ не спах. Опасявах се от последиците на първото ми заспиване при Виктор. И следващата. На третата си легнах, и заспах преди да помисля нещо. Но се събудих на същото място, на което и легнах – в леглото си, до Лиса. Какво ли значеше всичко това? Къде е старчето, чието име така и не узнах, за да ми обясни. Една мисъл прехвръкна в съзнанието ми, но я отпратих. Възможно е…Хрумна ми че дядото можеше да бъде самия Създател, нагласил така нещата, че да се запознае със случая Дирс лично. Така или иначе, бях си у дома.
Живях заедно с жена си и децата си две седмици. През това време се убедих във истината, която не можах да приема още от първото ми впечатление. Лиса не беше същата Лиса. Само нейно копие. Никога не е била такава, както и синовете ми. Всичко бе просто… перфектно. Един ден нервите ми не издържаха, излязох пред къщата и извиках с цяло гърло:
- Ей, ти! Скапан нещастник! Не се хващам! Това не е Лиса и това не са децата ми! Проклет да си заради тези деяния!
Това бе денят на първата буря, откакто вървях по пътя. Над мен се появи небе, което после потъмня, напълни се с облаци и заваля порой. Водата се оттичаше в нищото и не оставаше за дълго по калдаръма. Къщата изчезна. Отново потеглих по своя безкраен път и осъзнах всичко, което Създателят се опитваше да ми внуши от самото начало. Всеки получава това което заслужава. Добрите ги очаква хубава картинка в отвъдното, лошите – не дотам хубава. Аз бях превърнат насила в скитник още приживе, такъв щях да остана и за вечността.


Тагове:   Моят,   разказ,   скитник,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: corwin
Категория: Други
Прочетен: 18962
Постинги: 10
Коментари: 8
Гласове: 24
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930